The Tudors / Династията на Тюдорите (2007-2010)

Не знам защо реших да гледам Тюдорите повторно - от скука, от интерес към пропуснатото, от липса на нещо ново, което да ме привлече... няма значение, направих го и не съжалявам. Разбира се, направих уговорка със себе си - да гледам, абстрахирайки се от историческата достоверност, за която много може да се спори.
Не мисля да засягам проблемите, вързани с историческата достоверност.  Тъй като събитията са добре познати на всички нас няма да бягам от "спойлери" и ще се опитам да обясня, включително и на себе си, защо този път ме впечатли (предишния път доволно го оплюх)... Може би заради детайлите, които предния път не пожелах да забележа. Детайлите в изграждането на образите, в мимиките на актьорите, репликите... а точно тези неща правят "Династията на Тюдорите" силен сериал.

В първи сезон виждаме един млад, уверен в себе си крал (Джонатан Рийс Майерс), който все още не е натрупал достатъчно опит, за да бъде наречен велик държавник. Стоящата до него Катерина Арагонска (Мария Дойл Кенеди) от своя страна внушава стабилност. В нея липсва детинският елемент, вкаран в образа на Хенри. Той пред нея изглежда като хлапак, който се забавлява. Счита, че всички са длъжни да задоволяват всяка негова прищявка и все още не е усетил тежестта на короната.

Ан Болейн (Натали Дормер) го допълва в страстта му, желанието за живот, просперитет, в свободомислието. Не мога да преценя дали между нея и Хенри има само сексуално привличане или е нещо повече. За времето си тя е била модерна, еманципирана, добре образована, но в сериала това някак се завоалира и акцентът пада върху физическата наслада (за радост на народните маси). Сблъсъкът на характерите и подходите към Хенри в периода между Ан и Катерина е един от най-силните моменти в цялото представление.

Джейн Сиймор

Неусетно идва ред на Джейн Сиймор (Анабел Уолис) - противоположност на Ан, тя изгрява като слънце за Хенри, който вече е пораснал. Станал е по-сериозен и е усетил отговорността... Тя е красива, умна, добра. Джейн е показана като достойната спътница, достойната кралица, която сякаш може да прави чудеса. Нейната смърт е сериозен удар, след който образът на краля се променя безвъзвратно. Разбира се, тук вече Хенри е възрастен. Впуска се в политически брак с Ан от Клийвс, търси своята изгубена младост с Катрин Хоуърт, намира утеха в старините си с Катрин Пар.

Катрин Пар

Образът на Хенри е така изграден, че в последните секунди от финалния епизод се издига с цялото си величие пред зрителя, който от своя страна е готов да прости на сериала всички недъзи. Кралят на Англия е описан с всичките си грешки, падения, моменти на величие, проблеми, радости, които преживява всеки един човек. Разликата е в това, че от него зависи цяла една държава. Да, той е богопомазан, но може да няма деца, може да страда, да обича, да мрази. Да, той е богопомазан, но не може да диктува съдбата. Той е богопомазан, но е смъртен. Смъртен е, но е и вечен - остава в историята и поколение след поколение преразказват неговия живот в стремежа си да се развиват.

Томас Мор

Крайъгълен камък за действието е смъртта на Томас Мор, на която признавам си едвам се спрях да не зацивря като малко дете. Джеръми Нортам успява да изгради пълнокръвен образ на хуманитарист и идеалист - запомнящ се и завладяващ. От онези, които остават в съзнанието ни дълго, след като изгледаме даден филм.

Има доста други личности (къде реални, къде доукрасени), за които смятам, че са подходящо избрани и изиграни - Томас Кромуел, кардиналите, Едуард Сиймор, Томас Болейн  и т.н. Чарлз Брандън (Хенри Кавил) обаче е по-специален. От една страна екранното му присъствие е постоянно, а от друга страна е предан приятел на краля. Отношенията между него и Хенри са чисти, някак неподправени, неподвластни на дворцови интриги и лъжи. Чарлз изпълва понятието благородник без да е сладникаво-любезен, не е и натрапчиво-сервилен или ламтящ за почести и слава. Кралят и Чарлз си взаимодействат през цялото време, порастват заедно пред погледа на зрителя и се допълват взаимно. Изглежда така, все едно това, което липсва на Хенри VIII го има в Чарлз.

Чарлз Брандън и Джонатан Рийс Майерс

Доста разочароващ още през "далечната" 2010 година беше фактът, че екранният живот на Тюдорите се изчерпва само с Хенри VIII. Искаше ми се да има още. Искаше ми се да видя Едуард, Мери и Елизабет. Може би така е по-добре за цялостната визия, но... Въпреки това за мен има елемент, който компенсира липсата на другите представители от династията - препратките към бъдещето. Заигравката с това кое от децата на Хенри, каква съдба ще има. В цялото действие образите на наследнизите са добре поставени. Подчертани са предпоставките, които определят тяхното бъдеще на трона. Най-вече на Кървавата Мери (Сара Болгър) - защо и какво я подтиква да бъде безпощадна кралица по-късно. Бих нарекла този елемент гениален, защото  през цялото време поддържаше моя интерес към цялото действие. Може да се поспори какви точно са били отношенията между децата и баща им, но не това е важното за конкретния прочит.

Мери Тюдор

За съжаление още доста неща ми липсват, особено що се отнася до очертаването на историческия момент. Някак... липсва ми философията на времето. Това е време на големи промени, както в политиката, икономиката, обществото така и в чисто житейски контекст за всеки един човек. Като тегля чертата след 38 епизода излиза, че Англиканската църква се създава заради прищявка, а Реформацията е бегло спомената. Едни царе и едни духовници там нещо си творят някаква си политика, устройват си някакви махленски свади за сватби, Рим от своя страна си плете плетки и толкоз. Липсва ми голямата картина. От моя гледна точка нямаше дори и податка за промените в световен мащаб, случващи се в този момент. Велик крал... ясно е, че е велик, но Хенри VIII Тюдор се отличава от останалите не само защото е имал 6 съпруги, копнеел е за мъжко чедо и се е скарал с Римската църква. Но толкова от един все пак лесно-смилаем прочит на историята, предназначен за по - широка публика.

Питър О'Туул