The Help (2011)

Много дълго пренебрегвах The Help/ Южнячки . Изобщо не бях в настроение за проблемите на афроамериканците в САЩ, а и около него има някаква особена истерия, която казват, че е заради книгата. След толкова препоръки и много повече от месеци отлежаване реших, че моментът е дошъл. Толкова не знаех какво ми се гледа, а бях решила да разчиствам място и... Истината е, че го изгледах на един дъх. Някой ден и книгата на Катрин Стокет ще прочета. 

Още от първите секунди пред екрана зрителят е увлечен от разказа на Ейбълийн Кларк (Вайола Дейвис) - домашна помощница в средностатистическо американско семейство през 60-те години на 20 век, в Мисисипи. Ейбълин започва да разказва какво означава да си "черна" домашна помощница и да гледаш нечие "бяло" дете с любов, докато собственото ти расте отгледано от друг. Интересна е връзката между децата и слугините, която се развива през годините и въпреки която тези деца стават следващите "господарки". Разказът е наситен с емоция, но без излишна драма и сълзливост, без преекспониране на събитията - просто факти от живота. Бих казала твърде неприятни факти от живота. В историята се намесва Скийтър (Ема Стоун) - червенокоса къдравелка, която току-що е завършила висшето си образование и която сякаш не е от този свят. Отгледана е от Константин - домашната помощница в нейното семейство. Тя иска да стане писателка, журналистка, да работи - все неща непонятни за жените в тогавшното американско общество. Сблъсъкът между нейните идеи и консервативните нрави е доста силен. Повече от сюжета няма да кажа. Всяка минута трябва да се изживее.

Филмът е над два часа, но те са неусетни. Екранното присъствие на всеки един от героите е толкова силно, че не желаеш филмът да свършва. Това не е тъжен филм, дори не бих го нарекла драматичен, защото в него няма трагедия, но несраведливостта на описания свят, основан на расизъм притиска сърцето, сякаш нещо е заседнало в него. Разбира се, че не всички са се отнасяли зле към слугините си. Ясно е показано, че не всички са лоши и са били съгласни с положението, но общественият натиск понякога оказва по-силно влияние. 

На финала аз лично бях разтърсена и плаках. Впечатли ме простичкият начин, по който е показан толкова голям обществен проблем, съществуващ се и до днес в някаква степен. Бях разтърсена от отношенията, които съществуват между хора, живеещи през втората половина на 20 век в една уж цивилизована държава. Струва ми се, че в Европа този тип расизъм е отдавна изживян, отстъпил място на толерантността, взаимното уважение и нормално общуване. Сега да не решите, че не съм знаела, че отвъд океана съществува расизъм - знаех, но има подробрости, за които изобщо не съм се сетила, че може да съществуват при това пак казвам през втората половина на 20 век, след като светът вече веднъж е станал жертва на идеи за "чистата раса" и подобни. 

Не по-малко важно за цялостното впечатление е красотата, с която е поднесена историята. Прически, грим, дрехи, обзавеждане, пейзажи - всичко изглежда така, сякаш животът е безпроблемен, спокоен, изпълнен с доброта и красота. 

Прочелите книгата споделят, че има доста различни моменти, доста неща са пропуснати, други са добавени. Това е нормално. Не разбрах да има недоволни от екранизацията. Ако има, моля ви, споделете защо сте недоволни и какво повече искахте да видите.