събота, 8 август 2020 г.

Ето ме, Джонатан Сафран Фоер

Обичам моментите, в които книгите ме карат да занемея и трудно да формулирам основните моменти в тях и собствените си изводи. За да започна разговор за "Ето ме" прегледах нееднократно наличните ревюта дотук, но това не ми помогна. 

Защо? 

Защото това е книга за начинът, по който възприемаме себе си и дефинираме собствената си идентичност. 

Защото в много от ситуациите се разпознах, а разпознавам и околните. 

Защото книгата е много "по-голяма отвътре, колкото отвън" - всяка комбинация от думи в нея издава повече, отколкото бихме могли да преживеем с единствен прочит. 

Защото говори за "човека който исках, а не можах да бъда"

Преломен момент в живота на семейство Блох е този, в който Джулия открива таен телефон със сексуални чатове между съпруга ѝ Джейкъб и друга жена. Това събитие задвижва вълна от прости на пръв поглед прозрения и откровения за отношенията между двамата. Фоер прави една съвършена дисекция на събралата се неудовлетвореност през изминалите 16 години брачен живот. В плетеницата от семейни моменти не пропуска и трите деца в семейството, които водят свои индивидуални битки в процеса на порастване. 

Историята на семейството се развива в контекста на дистопично настояще, в което екологична катастрофа води до война в Израел, а това от своя страна превръща злободневните житейски теми в задълбочен философски анализ по темите, свързани с идентичността, принадлежността към идеи и вярата в идеали, за мястото на религията днес. Някъде там нишките водят и към индивидуалните усещания по отношение на национализма дори - задава въпроса докъде стигат границите на "въобразената" общност и какви са условията, при които индивидът се пречупва в името на едно "ние", което няма свое материално изражение. Съпоставянето на отделни епизоди от текста с по-сериозни проучвания върху проявленията на идентичността (в случая на евреите) води до много интересни резултати. За изкушените от тези полета на хуманитаристиката, пътешествието през страниците става още по-вълнуващо. 

Първоначално читателят остава объркан от наслагването на минало, настояще и бъдеще в една разпокъсана поредица от житейски моменти. Тази поредица така и не намира своята хронологична подреденост и завършеност - аз лично не мога да намеря отговор дали е нарочно търсена цел или не съвсем добре свършена редакторска работа. Има моменти, в които действието се губи в обяснения на еврейски ритуали, без да е възможно да бъдат съпоставени съвсем адекватно към случващото се в основната сюжетна линия. Да, със сигурност това изисква едно по-добро познаване на материята, но нали все пак не четем философски трактат. Проблемът на този тип представяне е, че уморява читателя и го отблъсква в малка или голяма степен. От друга гледна точка, обаче не е възможно по прост начин да бъде обяснено лутането между корените и съвременността, между индивидуалните желания и общностния натиск, между дълга към семейството и дълга към предците, между смелостта да се заявиш, поемайки отговорност и това да продължиш по течението, неспособен да се адаптираш... 

Няма да се спирам върху персонажите. Цялата книга е изградена върху отношенията между мъжката част от една фамилия. Женската гледна точка е загатната съвсем недостатъчно в образа на Джулия. Този избор на автора е лесно обясним, но на мен ми липсва известен баланс, при който би трябвало да бъде изследван извора на сила и мотивация у съпругата да поеме по новия път и да изведе децата си по него. 

Спомни си, че докато Сам беше малък, всеки път, когато се одраскаше, порежеше или изгореше, при всяко вземане на кръв, при всяко падане от клон на дърво, което вечно беше заклеймявано като "твърде високо",  Джейкъб го вдигаше бързо, сякаш земята гореше и казваше "Добре си. Всичко е наред. Нищо не е станало. Добре си." И Сам винаги му вярваше. А  Джейкъб изпитваше трепетно вълнение, че се е справил толкова лесно и същевременно се срамуваше от това. Порякога, ако се налагаше по-голяма лъжа, ако имаше кръв, той дори казваше: "Забавно е". И синът му му вярваше, защото синовете нямат избор. Но синовете изпитват истинска болка. И неизразената болка не означава несъществуваща болка. Това е различна болка. Когато Сам премаза ръката си, каза: "Забавно е. Забавно е, нали?". Такова беше неговото наследство.  

Впечатляващи са дългите диалози - майсторски са подбрани ключови думи и реплики, които изграждат особена динамика, която предизвиква емоциите и оставя следа в съзнанието на четящия. Аз няма да запомня тази книга с историята в нея, а с чувствата и въпросите за собствения ми живот, които предизвикваше докато чета. Вероятно ще си я спомням като аромат от лятото на 2020 г. Това лято е особено, белязано е от пандемия - събитие предвиждано в антиутопичния и фантастичен жанр, което се случи днес, в нашето настояще, в тази единствена реалност, която обитаваме и изкара света от неговата рутина. В този контекст се питам - Какво би извадило Джейкъб от собствените му ограничения? Какво би му дало смелост да се заяви пред света? Дали има паралелна реалност, в която той заминава за Израел и се избавя от стените, които сам е построил около себе си? Дали е възможно бракът им да бъде спасен и при какви условия? 

Би било хубаво да имат вила. Може би достатъчно хубаво, че нещата да се оправят за известно време или поне да наподобяват нормално семейство, докато намерят следващото временно решение. Фасадата на щастие. Ако можеха да запазят фасадата - не за другите, а за себе си, - щяха да постигнат достатъчно близко подобие на истинско щастие, така че нещата да се получат. 

Не съм сигурна на каква група читатели да препоръчам "Ето ме". Това, което аз открих измежду 600-те страници по никакъв начин не изчерпва дори и половината от заложеното между редовете. Може би всеки един стигнал до финала, ще бъде с една стъпка повече извън черупката си? 

- Близостта - повтори той като огледа събралите се хора. - Лесно е да си близо, ное почти невъзможно да останеш близо Замислете се за приятелите, за хобитата. Дори за идеите. Те са близо до нас - понякога толкова близо, че ги възприемаме като част от себе си, - а после в някакъв момент вече не са. Изчезват. Има само един начин, по който можеш да запазиш нещо близо до себе си - като го задържиш. Като се бориш с него. Като го притиснеш на земята, както Иаков е направил с ангела, и откажеш да го пуснеш. Любовта не е отсъствие на борба. Любовта е борба

Това прозвуча като човека, който исках, а не можех да бъда. Прозвуча като казано от Макс. 

Приятно четене!