Whiplash (2014)

Този филм не го изгледах, а го изтреперих! От доста време съвсем нарочно не се вълнувам от оскаровите претенденти, но "Камшичен удар" ме привлече със своята тематика. Естествено очаквах поредната, добре позната холивудска история за поредния уникален музикант. И съвсем естествено това получих. Формата, обаче, беше неочаквана.


Защо?
Защото центъра на филма е психиката на музиканта. Събрани са всички, ама наистина всички, кошмари на музиканта, които са ми познати. От желанието, непреодолимата амбиция да си солист, титуляр в оркестър, през несигурността на сцената до самодоволството, манията за величие и съвсем логично - падението (независимо дали някой те приземява или сам се усещаш, че летиш в неправилна посока). И още съвсем злободневни кошмари за музиканта като това да отидеш на концерт и да се качиш на сцената, след като вече е започнал; да свириш нещо различно от всички останали; хилядите повторения и още, и още, и още. Всяка минута и всеки кадър беше посветен на различен "проблем".

Разпознах се!
Разпознах се в кошмарите, разпознах се и в успехите. Припомних си концентрацията. Припомних си и нещо важно, на което музиката ме научи - в момента, в който човек стане самодоволен, в същия този момент греши, защото музиката изисква хладнокръвие, изисква вътрешно спокойствие и много труд, а наличието на талант не е гаранция за нищо.

"Whiplash" е ценен, защото е различен, за мен по-близък до реалността. Музикантът е изведен от бляскавия, розов облак на сцената, който обгръща всяко добро изпълнение. Акцентът е поставен върху трудовия процес и чувството за лично удовлетворение, след като си успял да превъзмогнеш себе си, да минеш отвъд това, което смяташ за възможно.

Славата и аплодисментите, също изненадващо за мен, отсъстваха, но и не ми липсваха. Те бяха фон, оформящ контекста, скициран чрез целите, които младежа сам си поставяше и конкурсите. Публиката вижда и се наслаждава единствено на резултата. Рядко се замисля какво стои зад няколкото ноти, на които се възхищава.

Допълнителен позитив на лентата е и времетраенето - филмът е сравнително кратък, но изчерпателен и конкретен. Режисьорът, Деймиън Шейзъл, е сложил точка точно там, където трябва. Няма излишни емоционални кадри, няма излишни думи, няма изкуствен съспенс. Има много музика и страхотно взаимодействие между Джей Кей Симънс и  Майлс Телър.

Приятно гледане!