Крадецът на книги, Маркъс Зюсак

2014 г. за мен премина изключително бързо. По Коледа традиционно не работя. В това време на годината традиционно чета, чета много. Обичам точно този момент, защото е достатъчно студено, за да не излизам, има кой да се погрижи за домакинството, за да мога да чета цял ден и цяла нощ с пауза само за храна и кратка дрямка, а и вероятността да звънне служебния ми телефон е сведена до минимум.

Предколедно подгрях с "На един черпак разстояние", Ричард Морей - романтична с вкус на къри, синьо сирене и розе! 

На Коледа се отдадох на "Езикът на цветята", Ванеса Дифенбо - трогна ме. Тази книга са я овкусили със салвия вместо с шербет и поради тази причина влезе бързо и на място. Към момента не помня младите взеха ли се или не се взеха, което хич не говори добре за книгата, но това изобщо не е важно. Процесът на четене беше удовлетворителен!  

Дългите уводи са досадни, но за мен възприятието на една творба зависи от състоянието, в което ме е намерила. Вероятно, който ме познава знае, че колкото и да обичам захар, в един момент ми омръзва безвъзвратно - инстинкт за самосъхранение един вид, диабетът е опасна болест. 

"Крадецът на книги" ме намери в състояние на тотално разложение. Късна нощ, тамън бях приключила едно разказче. Бях полузаспала, но не достатъчно. Мързеше ме да отида до дневната и да взема хартиената книга, която бях предвидила за по-късно. Прегледах набързо списъка с файлове в Мичъл. Поех дълбоко въздух и цъкнах на Крадеца. Рекох си: "Какво пък! Толкова я хвалят! Та филм направиха, та и него похвалиха - все ще става за четене! Война, евреи... и да поплача малко - добре ще ми дойде." Е, рев нямаше, но имаше толкова други чувства... 

Великолепна книга. Повлича те като цунами. В моментите, в които изплуваш, за да поемеш въздух, празнуваш живота, а после отново потъваш към дъното. В началото ми се видя разхвърляна и без ясно действие. Това усещане, обаче, се загуби бързо и всичко си дойде на мястото, когато разказвачът се представи - Смъртта (не е спойлер - става ясно в първите страници). Странно е да четеш описание на живота и хората от името на Смъртта и да знаеш, че тя всъщност е единственото сигурно нещо. Съвсем по правилата на човешкото съзнание, което търси рационално обяснение за всичко ирационално, тя е очовечена. Тя има чувства. Тя може да бъде тъжна. Тя може да бъде недоволна от някоя среща. Тя може и да се радва... Чрез нейния образ Зюсак дава интересни дефиниции на войната (действието се развива по време на Втората световна война) и задава въпроси за човешките взаимоотношения. На едно различно (може би метафорично) ниво се опитва да даде друг поглед върху това какво не ни е наред.

Не искам, а и няма смисъл да говоря за персонажите. Хора като хора - раждат се, хранят се, спят, борят се за каузите си, умират. Действието е наситено, емоционално и всяка дума, която напиша би отнела от удоволствието да бъдат разкрити те самостоятелно от читателя. Особено Лизел Мемингер. 

Признавам си, че в един момент (може би около 85-ия %), изведнъж, всичко това ми дойде твърде много - уморих се. Направих пауза, но след няколко дни поех финала с чисто съзнане и радост. В края, по обективни и обясними причини, не се случва нищо неочаквано. Все пак всички знаем как завършва войната, нали? 

Въпреки жестокостта на войната и загубата бих казала, че това е една от най-положителните книги, които съм чела. Това е книга за спасението. Него човек може да го намери на най-невероятни места. Лизел Мемингер намира своето спасение в книгите и думите. 

Завършвам с един цитат и с надеждата, че повече хора ще се запознаят с Лизел (не само на филм): 

"Тя съдра една страница от книгата и я скъса на две. Сетне една глава. Скоро навсякъде около нея се търкаляха късове от думи. Думите. Защо трябваше да ги има. Без тях нямаше да се случи всичко това. Без думите фюрерът беше нищо. Без тях нямаше да има куцащи затворници. Нямаше да се нуждаем от утеха или от словесни трикове, за да се почувстваме по-добре. Каква полза имаше от думите."