Sons of Anarchy - Final Ride/ Синовете на анархията - финалът (2014)

От мен няма да стане интересн блогър. Знам го. Даже не ставам и за блогър. Обаче в моменти като този, блогът е най-полезното нещо, което имам възможност да употребя.

"Синовете на Анархията" завърши телевизионния си път. Няма добавъчни сезони, няма спин офф, няма бонус-епизоди. След него нищо не остана, освен неизмерима тъга. Ако някога съм се опитвала да поставя един или друг сериал на почетно място в  сърцето ми, то "Синовете" помита абсолютно всичко изгледано от мен до момента.

От 72 минути, аз ревах почти 60. Защо? Защото се надявах. До последния момент се надявах, че нещо ще се случи, някак ще се размине, някак ще се спаси, въпреки че си давах сметка за разочарованието, което ще изпитат всички фенове след 95 великолепни епизода. И надеждата постапенно от епизод 1 на сезон пет до финала постепенно угасваше - Дона, Опи, Клей, Тара на финала на сезон 6, Боби, Джури... И въпреки ясното съзнание, че смъртта е единствения възможен финал, епизодът ме съсипа. Изненади нямаше. Но целта на Кърт Сътър и компания не беше такава. Не с кой и къде, а как ще свърши всичко, беше основният въпрос.

И символиката... белите рози; опръсканите с кръв кецове, които Джакс изхвърли; гарваните; човекът с косата, който е изобразен на гърба на всеки един от Синовете;  пръстенът на Джон Телър, с който Ейбъл си игра...

Този сериал ще запомня с невероятно точната дисекция на отношенията между майка и син, паралелно с анализа на наследството, което ни оставят родителите и което ние пренасяме към децата си. Падението на кралицата-майка Джемма, която "обича" момчето си, но го повлича след себе си и не позволява да се отклони от трагичната съдба, която тя волно или неволно му чертае.

Изключително много ме радва как в условията на пълна личностна деградация у всеки един персонаж, Синовете запазиха онова чувство, което ни караше да ги харесваме 7 години и посрещнаха достойно финала.

"Синовете на анархията" ще ми липсват и заради музиката. Ако сценария, заедно с актьорите, успяха да предложат достатъчно напрегнати туистове, клифхангъри, най-разнообразни емоции, то музиката беше тяхно естествено продължение.

Мога да пиша много, но не днес. От една страна се радвам - ще си отдъхна от насилие, но от друга страна се питам ще намеря ли сериал, който да гледам със същия интерес!