Последната седмица страдам от остра липса на муза, желание за писане, инвенция и каквото още си помислите, нужно, за да се създаде нещо достойно за четене. В допълнение по всички закони за всемирната гадост страдам физически от болки, появили се незнайно къде, безсъние и неприятни зарази, заради което нямам сила дори да стана от леглото. Разбира се, винаги, когато се струпат такива обстоятелства работата е трудно-описуемо количество, а крайните срокове тъпчат мозъка като валяк върху асфалт.
В тази прекрасна ситуация може би някой от вас ще си зададе въпроса защо вместо да работя или да си почивам гледам филм! :) Е, няма да мога да дам логично обяснение, но... космосът така ми проговори! Всъщност пренасянето в някаква паралелна реалност винаги помага на мислите да се прояснят. "Сънят на пеперудата" (2013) успя да ме пренесе на друго място, в друг век, в друга епоха с различни проблеми.
Казвала съм стократно, че много обичам истории, които без да носят тежкия (оскарово-холивудско-награден) товар на претенциите за историческа точност и велико актьорско/режисьорско/сценарно майсторство успяват да те пренесат в историята и да те потопят напълно в нея. Е, този филм е един от онези, които успяха да се справят със задачата. А историята е простичка, дори някой би казал "клише" - две момчета, едно момиче и техния учител. Всички белязани от все още страшната през Втората световна война - туберколоза. Разказва реални събития и е посветен на "всички забравени поети". Това аз го установих преди последните надписи и ме изненада приятно.
Впечатление правят имената на Къванч Тътлату (добре познат на българския зрител от сериала "Перла"), Белчин Билгюн ("Любов: просто съвпадение", 2011) и Мерт Фърат ("Любов на друг език", 2009). Не знам какво очаквах от тази тройка. Признавам без бой - гледала съм Перла. И как може да не съм след като я дяваха около 12 000 пъти по телевизията, а когато не излъчваха сериите, излъчваха репортажи за сериала. По онова време все още гледах доста телевизия. Гледала съм Къванч спорадично и в другите му роли. Седя си сега и се чудя как може от русо високо манекенче да излезе драматичен персонаж във филм. Е, може! Чак не прилича на себе си, а от манекенската му сериална същност няма и помен. За Белчин и Мерт няма какво да кажа, защото тях познавам само от филми, които съм препоръчвала вече тук и тук. Белчин има много приятно излъчване на екран и всяка минута присъствие е наслада за моето око.
Не съм наясно колко точно известен, обичан и успешен е режисьорът Yilmaz Erdogan и не съм запозната с неговото творчество. В тази лента ме плени зеленият цвят на леко полюшващата се от вятъра топола на фона на зелени планини в самия край на историята. Плениха ме черните тонове в мината. Плени ме синьото на морето, което сякаш беше близък приятел на поетите. Плениха ме женските образи, които бяха като цветни петна в сивотата на ежедневието. Всъщност Ердоган е и актьор - изпълнява ролята на Behcet Necatigil (1916-1979), а е и сценарист. Доста оскъдна е информацията на български/английски за поета Бехчет Неджатигил, но за анти-фен на поезията като мен беше доста полезно да се поровя.
Много приятно чувство ми остави развръзката. Трудно е да намериш красотата в живота. Винаги съм уважавала хората, които не престават да я търсят. Винаги се радвам, когато историята на такива хора бъде споделена.
"Красотата е това, на което вдъхваме живот.
А не в това, че един ден ще умрем"
Музафер Таийп Услу
И малко лирично отклонение. Мина доста време от последната ми публикация в този блог. Колкото и да се опитвам да гледам и да пиша поне за един филм месечно - това се оказа доста тежка задача. Питам се колко от филмите, които гледаме през целия си живот заслужават времето, което им отделяме... Но може би по-важният въпрос е колко лесно/трудно откриваме филм, който остава дълго, дълго след последния кадър в съзнанието ни. За себе си установих, че в турското кино все по-лесно попадам на приятно поднесени истории. Да, днес нашите съседи за пореден път успяха да ме трогнат и за пореден път ми показаха, че на Балканите има дотатъчно филмов "материал". За жалост те стигат до зрителя изключително трудно - заради нуждата от превод. Тук искам да благодаря на всеки един преводач - професионален или не, който се труди безплатно, за да може филмите с по-екзотичен и непознат език да достигат до българския зрител. Също толкова трудно до нас достигат и скандинавските, азиатските филми, филми от Близкия Изток и т.н., но това е тема за отделна публикация. Благодаря на всички преводачи! Сега на мен ми остава да си наместя чакрите, да намеря липсващата муза, да изгоня безсънието и да се потопя в текстообработващата програма!
Няма коментари:
Публикуване на коментар