"Бежанци" е емоционална, тежка и изключително смела хроника на събития, за които (почти) никой не говори. Срамни събития, за които съществуват: един бих казала популистки медиен дускурс и не толкова популярен (обяснимо) научен дебат. Защо и как се е получило така не е необходимо да коментирам, нито ще навлизам в историческа фактология - няма смисъл, а и ние днес живеем с резултите. Днес живеем с резултите от налагана дълги години политика спрямо малцинствата в пределите на България, както и спрямо българското население, останало извън границите на държавата ни.
Не мога да си спомня кой ми препоръча романа "Бежанци", но го купих от един панаир на книгата с голямо удоволствие без да знам нищо за него или Весела Ляхова. По-късно забелязах, че е издаден сравнително скоро, през 2013 г. У дома престоя около 2 години докато започна да го чета. Впечатли ме от пръв поглед с приятната си корица и бялата хартия, на която е напечатано изданието (тежи изключително много поради тази причина и не е удобна за четене навсякъде). Не обичам да се подготвям предварително за книгите, които чета, за да мога да се изненадам и да се потопя напълно в атмосферата. Така до разгръщането на първите страници не знаех нищо друго за съдържанието, освен темата - българите-бежанци от Беломорието. Изненадах се приятно и много пъти докато чета сънувах части, герои или отделни идеи от книгата.
Тя върви сравнително леко, отне ми около месец да я прочета, но само защото не е възможно да се отдам на активно четене, а форматът не ми позволи да чета във всяка свободна минута, както обикновено правя. Още от началото впечатлява с мащабите, в които се разгръща историята и опозициите, които представя - град и село; малки семейства и разширени домакинства; исторически факти и личните съдби, скрити зад "голямата" история; българи и гърци; преди и сега. Впечатлява класическото изграждане на образите, близки до признатите (и надявам се добре познати) български романисти от първата половина на 20-ти век.
Сладко беше очакването как пътищата на героите ще се преплетат, ще се срещат и ще се разделят, за да нарисуват картината на новия си живот. "Бежанци" лежи върху исторически факти и какво ще се случи не е изненадващо в нито един момент. В един момент обаче дойде разочарованието. Невероятен замисъл, пълнокръвни герои, живи картини, неподправени емоции, но... На първо място имам съмнения дали ако попадне в ръцета на недобре подготвен човек по история на Балканите, би бил разбран, особено в частите, които са построени върху гръцката гледна точка на историята. Надявам се, че поне ще породи интерес. На второ място изпитвам неудовлетвореност спрямо изграждането на образите. Прескачане на големи периоди от време, в което герои, които са ни станали любими се променят, а ние не разбираме нищо от процеса. Някои образи изчезват изведнъж, а други се появяват епизодично. Някои герои остават без развръзка в края, а някои герои ги виждаме чак на последните страници, без да успеем да проследим тяхното развитие като характери и без да успеем да надникнем във вътрешният им свят.
За мен бяха пленителни женските образи. Катина, Елена, капитан Хриса, Неда и другите - силни, много различни една от друга жени. Исках да знам повече за тях, дори и за второстепенните, но останах леко разочарована. Мъжете - твърде праволинейни, добрите - прекалено бели, светли и безгрешни някак. Отрицателните - недоизкусурени, останали едностранчиви.
Всичко предадено емоционално, с твърде много думи, пристъпи на емоционална логорея, в която се губиш и отнема твърде много енергия, за да се намериш. Емоция, предадена посредством повтаряща се лекция за тежката съдба на бежанеца на всеки 20 до 40 страници. Да повторим, да потретим, да затвърдим - всичко с лек учителски уклон. Това ме измори физически. Действията и мислите на героите сами по себе си са достатъчно показателни за мъката, която преживява това население, за безизходицата и безпътицата, в която е поставено и не беше необходимо след всяка постъпка да се прави анализ на общото минало, настояще и бъдеще на народа по няколко пъти при всеки един отделен герой. За себе си не мога да реша дали проблемът е недостатъчната редакторска работа, дали идва от родовата история на Весела Ляхова или е целенасочено, за да бъде затвърдено емоционалното усещане на четящия. За мен не беше необходимо и ефектът беше като от пресолена манджа, от която исках да извадя все още неразтворените парченца сол - няма как да стане.
Разочарована останах и от липсата на ясно построен образ на българския народ, който живее в пределите на Стара България и към това може би е най-сериозната ми критика. Българският народ не се изчерпва с военните, партизаните, партиините функционери и дребната буржоазия в лицата на Спас Господов, адвокат Германов и пазачите в затвора. Хората в Стара България, особено след Втората световна война, представляват една пъстра картина, която много бързо бива прерисувана и безвъзвратно загубена.
Описаната историята е ценна и я препоръчвам. Основните понятия "власт" и "път" са изведени на първата страница вървят ръка за ръка до края. Много може да се напише за представянето на пътя, но за мен сякаш по-важно и основно в съзнанието ми остава негодуванието и протестът на Весела Ляхова. Нейната критика е насочена срещу властта, която е изобличена във различни нейни форми и на много нива. Весела Ляхова е достатъчно смела, за да подхване в точният исторически момент темата за терора (капиталистически, военен, комунистически, всякакъв), успешно прикриван и забравен зад носталгията по социалните придобивки и спокойствието на едно отминало време. Негативите в наратива могат да бъдат пренебрегнати и остават на заден план само и единствено заради изследването на терора, който остава ненаказан, непростим, но и забравен днес, когато усърдно повтаряме грешките на нашата историята, продължавайки да вървим в неотъпканите пътища на бъдещето.
"Каква е тази наказия, Господи, отвсякъде ни натирват. Там бяхме българи, тук ни кръщават гърци, трети пък ни викат македонци. И никъде не сме си на мястото!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар