Нощна пеперуда, Катя Кету

Когато се огледах в корицата на тази книга и прочетох анотацията отзад, си казах: "ОК, поредната книга, която се носи по течението на освободения от цензура наратив за онези времена". Да, такава е! Но книгата е много повече от описание на Воркутлаг. Тя е много повече от криминален роман. Тя е много повече от любовна история. "Нощна пеперуда" е книга, която съдържа от всичко това по малко и още много.


Отне ми много време да изчета всичките 379 страници. Текстът е тежък и изисква пълна концентрация, която около работните ангажименти напоследък, много ми липсва. А си се разсеял, а си изпуснал нишката. Не е книга, която бих препоръчала за плаж или почивка, но пък е книга, която те отнася в друга реалност, далеч от предизвикателствата на днешното ежедневие.

"- Така правят водите тук, в Марийската земя, омръзва им и се преместват. Или пък езерния дух му е домъчняло за сестра му и дошъл на гости. За щастие, доведе и добитъка си. 

Грохналият старец продължава да крета напред. Тъкмо подминаваме някаква порутена продълговата сграда, през чиито стени и покрив светлината се процежда на стълбове. 

- Колхозната плевня. 

Недоумявам защо тук продължават да говорят за колхоза, макар Съветския съюз да се е разпаднал преди двайсет и четири години. Костя прочита мислите ми: 

- Тук времето си има собствен, произволен ход, засяда по дупките и кухините. Старите изрази са живи. 

Съветският съюз може да се е сринал, но след като никой не е заповядал да изградят каквото и да било на мястото на отколешните неща, те са си останали постарому. Вече не пристигат наредби от Москва, нито дори от Йошкар Ола. Като няма кой да определя, човек се придържа към онова, та което е свикнал." (Верна, село Лавра, 2015 г.)

Днес хората, които носят спомена за онези времена си отиват. С тях си отиват и спомените. Ние, днешните "млади" поколения трябва да си припомняме по-често жестокостта на войната и политическия терор. Войната и политическият терор, които са неизменно свързани помежду си сломяват духа, изкореняват хуманизма, преформатират идентичността ни, убиват чувството ни за общност... Единственият начин да си спомним, да съпреживеем отминалите времена е през литературата и изкуството, в опит да се предпазим от връщане назад. Или пък не - историята върви по своята спирала и всичко ново е добре забравено старо?!

"Недостатъкът на директното, публично насилие е, че събужда неприязън сред простолюдието. Това е погубило не един генералисимус. Затова пък да се откажеш от властта, е най-находчивият трик. С други думи Иван IV е постъпил точно, както смятах да направя и аз тази нощ: да замина и да оставя Русия на произвола на съдбата. Точно, както и младият Иван IV е зарязал своя народ в лапите на кръвожадните боляри. От утре насетне народът няма да има на кого да се опре. Това ще предизвика несигурност. Страх. Копнеж. Въздъхвам дълбоко, като малко дете съм: ще ми се народът да ламти за мен."

Интересен мотив в романа се оказа преплитането на хипотезите, които битуват около историческите личности, реалните исторически събития, преживени от героите, с мистичната религия и начин на живот на марийците. Запленените от етнологията, като мен, биха останали очаровани от всички описани практики, свързващи от една страна хората с природата, а от друга земния (реалния) свят с останалите светове. Изключително ценно е уважението, с което е поднесена вярата на черемишите (марийците), без да се противопоставя по никакъв начин на християнството (или друга религия), без да се обезценява като наследство и без да се оцветява политически. Напротив, читателят остава провокиран да прочете повече за тях. (Не бих искала, разбира се, да съм на мястото на Хенрик, но практиката показва, че антропологията може да бъде и опасна! :)  )

Направи ми впечатление и момента, в който читателят вижда как се преформулира идентичността в името на оцеляването. Как се преживява трансформацията в самоидентификацията и как се обяснява. Катя Кету е направила много добър прочит и на този мотив без да осъжда героите си за делата им. Вървейки по тази линия в историята, се вижда много ясно и как отдаването на вярвания и мистицизъм като механизъм за преодоляване на кризисния момент. Още по-силен е този мотив, защото това "отдаване" се случва през своеобразно "присвояване" на чуждата и напълно непознатата традиция. Защото ние всички се обръщаме към вярата в моментите, в които нищо друго не ни е останало.

Бунтувах се срещу тънкото политическо послание, което се развива от средата нататък. В отговор една приятелка ми сподели, че това е опит да се разбере системата. Съгласна съм и продължавам нейната мисъл с въпроса може ли една необятна система да бъде разбрана? Как? Всяка една страница от текста ни внушава необятността на СССР, но и необятността на днешната държава Русия, за която рядко си даваме сметка докато гледаме картата на Европа и глобусите в училище. Колко години и какъв човешки ресурс ще бъде впрегнат докато разберем тази страна? Важното е да се опитваме - в противен случаи, това никога не би могло да се случи, нали!?

Всъщност, в последните страници на романа, осъзнах наличието на друго, което е по-важно да се забележи - резултатите от непълноценната връзка между майките и децата. Чисто политическата трактовка е ясна, но винаги това, което е под повърхността на "големите" събития е по-значмо, а тук това са разбитите детски съдби. Емоционалното осакатяване на децата, които преживяват историческите превратности напълно невинни и в неведение за общата геополитическа картина. Поколенията, които стават жертва на терора. Детето, което се превръща в звяр, защото живее с липсата на най-ценното - майчината любов, която дава сигурност, която възпитава, която показва границите между добро и зло. Майките, които от своя страна дори да не са лишени физически от техните деца, са лишени насилствено, без тяхно желание, от това да почувстват женствеността си през майчинството.

Искам да напиша още много, но всеки ред в повече, би развалил нечие удоволствие от разкриването на тайните. Докато четете, не забравяйте, че Катя Кету е финландка. Отворете сърцата и умовете си за посланията под повърхността. Само така ще може да се насладите на чувствата, които Нощната пеперуда пробужда.

"Алексей Игнатенко имаше навика да казва: с лъжа се напредва, но никога не се стига до миналото. Въздъхвам. Сега моето минало е окончателно заличено"

Можем ли да живеем без минало?