Бях забравила какво означава да четеш книга, която те пренася в друг свят. Преди да започна с писането на тази публикация, погледнах откога не съм споделяла впечатления тук - от "Щиглецът". Времето понякога се определя не от календара, а от книга, която сме прочели, музика, която сме слушали или чувства, които са ни завладяли. Така времето, през което четох "Щиглецът" определи цяла "епоха" за мен. Епоха, след която се срещнах с много герои, но успях да ги забравя бързо. Докато от Армения не дойде Момичето. Тя разказва семейната си история, пречупена през нейните детски очи. История, която ще запомня. История, която в никакъв случай не искам да забравя!
Книгата е разделена на 12 части. В тях Момичето ни разказва личните преживявания на хора, които са важни за нея - нейната майка Вера, нани Тамар, съседката, сестрите на нейната баба... Те оформят една дълга история през десетилетията, която в ръцете на читателя приключва за един кратък миг.
Езикът е жив, богат и много нежен. Мисълта е красива и чиста - такава, каквато може да бъде само в невинно детско съзнание.
През семейната и лична история, се запознаваме и с части от историята на арменския народ. История, която не учим в училище. История, която споменаваме за кратко около 24 април, ако изобщо се сетим. Вероятно една от функциите на художествената литература е да ни припомня, а "Хората, които са винаги с мен" е книга, която не само ни напомня, но и ни кара, дори изисква от нас да научим повече.
Може би най-важното в това преплитане между личен свят и исторически събития (фактологията е само загатната), е отношението, което изграждаме към самата история и традиции. Отношението към това, което е било преди нас. Отношението към това, което ни предопределя и ни дава обяснение кои сме ние и какво правим на този свят. Не е нужно да го обичаме, но то е основата, върху която се крепи нашият живот.
"...Тук става въпрос не за самите традиции, а за тяхната сила да носят утеха и дори да изцеряват. Не се учудвай, дъще, не ме гледай с такъв укор. Обърни внимание: най-непоклатимите, най-недостъпните за разума ни обреди са свързани с погребенията. В тази категоричност може би има някакъв опит да се помогне на хората да се примирят с неизбежното?
- Нима е възможно да утешиш някого като му причиняваш болка?- Не знам, дъще. В този забравен от Бога край се менят времена, епохи, хора, но не и традициите и нравите - те не се променят никога. Дори съветската власт не успя. Сватбите, погребенията, готварските рецепти, шарките по килимите, жертвените обреди са си същите, както преди хилядолетие. Вековният бит се е превърнал за хората ни неопровержима истина, на която трябва да се подчиняваш безприкословно. Не знам дали е провилно, или не. Но смятам, че щом е измислено така, така и трябва да бъде."
На някого може да му се стори объркващо струпването на толкова много преплитащи се малки истории във всеки епизод, но в края всичко си идва на мястото. Всъщност тук, в тази история, целта не е да проследим точно действието, а да го почувстваме. Разговорът за предците и традицията винаги достига до най-уязвимите ни и тъмни места в съзнанието и сърцето. Напълно съм съгласна с нани Тамар, която казва, че "Любовта е всичко. Любовта е онова, заради което си струва да живеем". А любовта се излива с всяка дума. Тя е основен герой, който ни води през събитията и поколенията в романа, но и в живота ни.
Впечатляващо е как в нашето толкова политически изострено ежедневие, се появява книга, която успява да предаде лична история, в размирно време, без да затъва в политика. Без да съди или да осмива. Без да внушава идеологии. Според мен за това помага основното място, на което протича разказа - Берд. Това е мълък град в планината, в който през погледа на Момичето се сблъскват традицията и модерността, но политиката за нея все още не съществува. Трудно е да избягаш от политическата окраска, но не е невъзможно и Нерине Абгарян заслужава признание за удоволствието да четеш без да се налага да бягаш от внушение. Поставя въпроси, но без (категорични) отговори.
Не са без значение прекрасното оформление на корицата и форматиране на текста вътре. Преживяванете на историите в "Хората, които са винаги с мен" при мен се подсили от хубавото чувство да чета красиво изработена книга. Книга, която не се чете бързо, но остава завинаги в сърцето.
"Татко казва - ти стоиш в началото на пътя. Зад раменете ти се множат предците, останали в небитието. Зад лявото рамо са по линия на майка ти. Зад дясното - по линия на баща ти. Те са твоите криле. Те са твоята сила. Дръж ги винаги зад гърба си и никой никога няма да си причини болка. Защото, помниш ли крилете, си неуязвим.
И ти стоиш на прозореца неуязвима, осенена от присъствието на онези, които са си отишли, но са останали завинаги с теб - и гледаш снега."
Няма коментари:
Публикуване на коментар