Дойде моментът, в който ме споходи вдъхновение да запиша впечатление от книга и тук. Много пъти съм казвала, че този блог е дневник първо за самата мен, а след това за евентуални верни читатели, които биха се зарадвали на мои впечатления за каквото и да било. Книгите са неизменна част от живота ми, но за много малко от тях бих тръгнала да пиша. Не защото не са ме впечатлили, а защото го смятам за по-трудно и изискващо.
Въпреки това не мога да подмина първата си среща със Стивън Кинг. Това е автор, към когото вероятно никога повече няма да посегна. Бях си въобразила, че е труден за четене, че описва страхотии, които няма да мога да преживея и ще сънувам кошмари. "Под купола" ме опроверга.
Купих си я случайно, чудейки се какво негово бих могла да прочета, за да се запознаем. Оказа се, че по тази книга ще правят екранизация и сюжетът ме заинтригува. Фантастиката е моят жанр и изборът беше ясен.
В книгата се разказва за едно обикновено, малко американско градче. Над него пада стъклена преграда, която го отделя от останалия свят. Хората остават без източник на чист въздух, питейна вода, храна, отделени от близките си. Героите може би са твърде много, но са обединени от живота в градчето и трудно бих могла да си представя внушението от книгата дори ако само един от тях липсва.
Началото - цветни описания на купища умрели хора и животни, части от ръце, крака, изтичащ мозък, предсмъртни мисли, разполовен мармот и други ужаси. Дотук представата ми за Кинг се затвърди. В света на зомбитата, вампирите и разярените духовете има достатъчно страшни неща, за да не се впечатля особено. Истината е обаче, че никой не ме беше подготвил за истинския потресаващ, изпъващ нервите ужас, придружен с погнуса по-нататък. Ужас, който ме изправи на нокти и ме държа в напрежение до последната страница. Ужас, от който никога никой не се е спасил. Погнуса от действията на човека, но и от хората като общество. Стивън Кинг описва цветно и детайлно най-тъмните кътчета в човешкото съзнанието. Той изследва психологията на изнасилвача, на убиеца, на психично болния, на комплексара, наркомана, алкохолика... Той представя всяка една стъпка от падението на човешката душа и разум чак до смъртта... пред която не същуствува покаяние, единствено самозаблуда за собстено величие...
В същото време, но сякаш в друго измерение, Стивън Кинг представя човечността, проявата на чистосърдечност и милосърдие. На ужаса от тъмнината вътре в нас, Стивън Кинг противопоставя вярата, която надделява. Той ни запознава с възмездието и милостта. Борбата е жестока и неравна. Оказва се, че е много по-лесно да унижиш или убиеш. След това падението е единствен и възможен избор, а връщане назад няма.
Хареса ми. Докато четях изпитвах погнуса, отвращение, надежда. Бях напрегната. Имаше страници, които ми се искаше да пропусна, да продължа без тях, но беше абсолютно невъзможно да отделя очите си от редовете. Не можех да преглътна случващото се. Не можех да преглътна извращенията, корупцията, желанието за безграничен контрол, насилието. Исках да съм там, да накажа виновните, за да помогна на невинните. Всичко беше толкова реално описано, толкова пълнокръвно... И така, стигнах до последните страници. А там, там дойде успокоението. И възмездието...
Няма коментари:
Публикуване на коментар